1.4 Етика към природата
Етиката към природата се занимава с моралните аспекти на отношението ни към по-низшите живи организми, които нямат чувствителност към болка (растения, гъби, бактерии и др.), както и към други надиндивидуални биотични структури като видове, екосистеми и ландшафт. Тази етика, известна и като „консервационна етика“, е свързана с опазването на природните територии и защитата им от разрушаване, дължащо се на антропогенни фактори. В този смисъл тя допринася за опазването на околната среда и на цивилизацията. В по-тесен смисъл етиката към природата се стреми да дефинира и защити моралната същност на природата или на по-големите естествени системи (екосистемите). По-нататък в изложението ще стане ясно, че аргументацията на етиката към природата ни изправя пред едни от най-сложните проблеми. Най-важният от тях не е свързан с етиката на индивида по отношение на поведението му към отделни организми, нито с опазването на отделни видове, а с опазването на надиндивидуални структури, като например видовете, и дори на еволюционния потенциал и процесите в природата. Това значи, че етиката към природата е „биоцентрична“ (тоест, засяга всички живи същества) и „екоцентрична“ (тоест, засяга целите екологични системи), а дори бихме могли да я определим като „холистична“ (защото включва всички елементи на природата). Етичните проблеми тук са свързани с всички трудни същностно философски въпроси, като например може ли природата да е морален субект и морален агент. Дали правото на защита на биотопите (местообитанията на организмите) е с по-висок приоритет от правото на защита на отделни организми и видове? А дали няма да се наложи да се жертват отделни организми или дори цели популации за сметка на опазването на големите екосистеми? Етиката към природата също пита, дали всяка форма на живот или сложна естествена система или дори природата като цяло има морална стойност, което ѝ дава абсолютно право на защита. Етика с подобни граници (както и да бъдат обосновани) отива както отвъд етиката към животните, така и отвъд всяка една етика, която поставя в центъра на интереса си само и единствено хората. Етиката към природата не е антропоцентрична, тя е физиоцентрична (вж. Eser and Potthast 1999; Krebs 1999).
Само когато и последното дърво бъде отсечено, и последната река – отровена, когато и последната риба бъде уловена, само тогава ще разберете, че парите не могат да се ядат. (предсказание от XIX век на индианците от племето Крий, населяващи териториите на днешна Канада; популяризирано от “Грийнпийс”).
В края на тази част ще направим кратък преглед на историческото развитие на тези три подобласти на интерес на екологичната етика.
В исторически план етиката на природните ресурси е най-старата подобласт на екологичната етика. Още от древността хората са мислили как наличните природни материали, като дървесината и водата, могат да бъдат използвани така, че да не се изчерпват бързо и да бъдат опазени. Още тогава хората се сблъскват с опустиняването на цели територии заради строителни дейности и конструиране на плавателни съдове (древните гърци, които са поддържали големи флотилии, са се тревожели от тази ситуация); или заради замърсяването на водите, използвани при боядисване на кожени и текстилни изделия. Дебатът около етиката на природните ресурси достига първата си кулминационна точка през 70-те години на XX в., когато стават ясни “границите на растеж” в контекста на предупрежденията на Римския клуб за свръхексплоатацията на изкопаемите горива и залежите от метали.
Произходът на етиката към животните може да се търси във философията. Имануел Кант защитава идеята за непосредственото, природно взаимодействие със сетивните живи същества (за разлика от Рене Декарт, за когото, от механистична гледна точка, животните са неразумни машини). Нещо повече, Кант вярва, че засиленият контакт с животните може да допринесе за морално усъвършенстване на хората. Дори основоположникът на утилитаризма Джереми Бентъм определя като много важна и основна отговорността на хората към сетивните животни.
Корените на етиката към природата, като консервационната етика, могат да се проследят до епохата на романтизма (от края на XVIII в. до средата на XX в.), когато за пръв път философите обръщат сериозно внимание на красотата на пейзажа (вж. Pfordten 1996; Thomas 1983). Приносът на естетизирането на природата към развитието на екологичната етика е много сериозен, при това е в сила и до днес. В традицията на романтичната философия на природата през XIX в. в Европа и Северна Америка набира сила движението за запазване на дома и природата – за пръв път критиката към цивилизацията и технологиите се свързва със запазването на “връзката” с родината, а националото чувство се преживява през дълбока връзка с природата. Тази взаимосвързаност е все още жива в различни форми на екофилософията или “дълбоката екология”, както и при т.нар. “зелени” движения.
