2.2 Обичайно международно право

Международното право в областта на околната среда представлява корпус от правни разпоредби, които осигуряват защитата на околната среда в целия свят. Принципът, от който се ражда международното право в областта на околната среда, е, че държавите не трябва да позволяват използването на тяхната територия по начин, който да нанася вреди на територията на други държави. Оттогава до сега обаче международното право в областта на околната среда се разширява с редица правно-обвързващи международни споразумения, които засягат широк спектър от области, в които биха могли да възникнат потенциални проблеми – замърсяването на сухоземните територии, морските води и атмосферата, защитата на дивата природа и опазването, биологичното разнообразие.

Основните моменти в развитието на международното право в областта на околната среда са:

• Конвенцията на ООН за околната среда на човека (UNCHE), провела се през 1972 г. в Стокхолм, Швеция.
• Публикуването на Доклада „Брунтланд“ от 1987 г. под заглавие „Нашето общо бъдеще“, в който се дава дефиниция на понятието „устойчивото развитие“.
• Конференцията на ООН за околната среда и развитието (UNCED) от 1992 г., т.нар. Световната среща за Земята, проведена в Рио де Жанейро, Бразилия.

Основният принцип на националното право в областта на околната среда, който бива договорен по време на Конференцията в Стокхолм през 1972 г., е, че държавите имат право да използват собствените си национални ресурси, но тяхна отговорност е и да гарантират, че действията, които се извършват на или произтичат от тяхната територия, не причиняват вреда на околната среда на други държави. Тази политика е известна днес като „обичайно международно право“. Това право включва всички норми и правила, които в съответните страни се следват по традиция и които са толкова разпространени, че са общи за всички държави в света. Невинаги е ясно кога един принцип се превръща в обичайно право, затова и често държави, които не желаят да бъдат правно обвързани, могат да формулират много аргументи против съответните правила и разпоредби.

Примери на обичайно международно право в областта на околната среда са:

• Задължението за незабавно предупреждение към други държави за опасности и извънредни екологични ситуации, свързани с възможни вреди върху околната среда, които могат да засегнат друга държава или други държави.
• Принцип 21 от Декларацията от Стокхолм („принципът за добросъседство“).

Задължението на държавите да предприемат определени действия (като например забрана за нанасяне на трансгранични щети на околната среда) обаче не следва от обичайното международно право, най-много да им бъде вменено задължението да упражняват дължимата грижа, която е част от традиционното обичайно право в областта на отношенията между държавите (вж. Simonis 2003: 227). Въпреки това предполагаме, че международното право в областта на околната среда ще играе все по-голяма роля. Позициите му, разбира се, ще зависят и от това доколко и как принципите, формулирани от Декларацията от Стокхолм от 1972 г., ще бъдат пренесени и приведени в действие в рамките на междудържавните споразумения и договорености. Специална роля в този процес играе и понятието „обща грижа на човечеството“, която до момента се ограничава до защитата на климата и биологичното разнообразие. Условията от Рамковата конвенция на ООН за изменението на климата (UNFCCC), която е международният договор, появил се в резултат от Световната среща за Земята през 1992 г., биха могли да обвържат държавите с по-сериозно отношение към задълженията им за справяне с глобалните проблеми на околната среда и по-специално с решение, свързано с проблемите, произтичащи от разделението на (икономически развития) Север и (слаборазвития и развиващ) Юг.