2.1 Основни принципи
Опазването на околната среда заема е все по-важен приоритет за международното право и се превръща в неразделна част от все повече сфери на законодателството. Защитата на природните ресурси вече е сред основните цели на международното право поради нарастващата опасност от унищожаването им, с която няма да можем да се преборим, без да засилим сътрудничеството помежду си. Затова и предмет на международни споразумения са проблеми като замърсяването на атмосферата и на океана, глобалното затопляне, разрушаването на озоновия слой, бързото изчерпване на биоразнообразието и други подобни заплахи. Сферите, които те засягат – като например опазването на климата и биологичното разнообразие, се възприемат донякъде и като предмет на „обща грижа на човечеството“. Става дума за ефективната защита на неразделните елементи на околната среда, чиято регулация не може да се извършва само в рамките на държавния суверенитет. Трансграничните въздействия върху околната среда изискват международно сътрудничество. Икономическата глобализация увеличава вредните въздействия върху околната среда, например заради нарастващите обеми и активност в сектора за международен превоз на стоки.
Всички тези потенциални опасности за околната среда водят и до формулирането на различни видове задължения и цели по силата на международно екологично право. Именно поради това е нужна и рамка за международно сътрудничество, която включва правилата с международно действие в рамките на международните договори за защита на околната среда. Тези правила образуват ядрото на международното законодателство в областта на околната среда. Същевременно обаче в редица други сектори международните договорености и законодателните рамки, които ги уреждат, съдържат важни разпоредби, които регламентират и редица екологични мерки – това са закони, които регулират международната търговия или които осигуряват условия за защита на правата на човека. Поради тези причини т.нар. „международно право в областта на околната среда“ няма ясно различима юрисдикция дори ако условията и нормите за дейностите и целите на политиките за опазване на околната среда, заложени в международните споразумения и законодателните актове, споделят общи принципи и дефинират по подобен начин конфликтите на интереси.
Историческите корени на международното екологичното право са далеч в миналото. Първата голяма победа е отбелязана на Конференцията на ООН за Земята, която се провежда в Стокхолм през 1972 г. и която завършва с т.нар. Декларация от Стокхолм. По силата на този документ подписалите го 21 държави се задължават – въпреки запазения базисен суверенитет върху собствените им природни ресурси – да гарантират, че дейностите в рамките на тяхната юрисдикция или под техен контрол не причиняват щети на околната среда на други държави или на други места, които не са под нечий суверенитет. На Конференцията в Стокхолм е създадена и Програмата на ООН за околната среда (UNEP), която играе важна роля за организацията и осъществяването на договарянето на много регионални и глобални споразумения по въпросите на околната среда.
Допълнителен стимул на процеса дава Конференцията на ООН за околната среда и развитието в Рио през 1992 г., след която във всички документи се залага принципът за общи, но диференцирани отговорности за опазването на околната среда, разпределени между развитите и развиващите се страни. Международната намеса е нужна заради очевидността на трансграничния характер на сериозното замърсяване на околната среда, а и защото проблемите не могат да бъдат решени с традиционни мерки и само от и в рамките на една държава, а често изискват сътрудничество между замърсения и замърсителя. Създаването на Комисия по устойчиво развитие към ООН трябваше да е сериозна стъпка напред в борбата със замърсяването на околната среда, тъй като щеше координира международните инициативи за постигане на устойчиво развитие. Ясна е и връзката между защитата на правата на човека и опазването на околната среда – която е отразена и в юриспруденцията на Европейския съд по правата на човека, в Африканската харта на хората и народите (чл. 24) и в Допълнителния протокол към американската Конвенция за правата на човека (чл. 11). Защитата на правата на човека и на околната среда трябва да е обект на общностно международно право от нов порядък.
Въпреки всички усилия и обещания обаче целевото глобално сътрудничество не се оказва много жизнеспособно, поне до момента. Проблемите излязоха на повърхността още на Световната среща на върха за устойчиво развитие през 2002 г. в Йоханесбург, както и на Конференцията на ООН за устойчиво развитие „Рио+20“, провела се през 2012 г. в Бразилия. И въпреки многостранното споразумение остава да разберем дали Договорът от Париж от 2015 г. ще донесе положителна промяна. Няма механизъм за контрол, управление и санкции за постигане или непостигане на заложените резултати и спазване на споразумението, така че всичко зависи от добрата воля на страните и от политическите, икономическите и социалните условия, които определят политиката на всяка една държава. Договорените цели за устойчиво развитие могат да бъдат заложени като част от националните приоритети, както и в рамките на националното законодателство от страна на законодателните органи, както и да бъдат атакувани и съответно отменени от съда.
